Все някога...

Зеленият вятър на лятно безвремие
Захапа ръцете ми, бързо понесе ме
Над мисли катранени,
Мънистени спомени.

Заех гласа ти за звуците,
Чийто смисъл рисувам по себе си.
Като кожа изсъхнала беля блянове,
Един по един, от сърцето си.

Твърде бледни са, заключвам ги.
Ще ме убият все някога, крехка съм.
Златно, живо, обидено,
Полето крещи под крилете ми.